Закичването с мартеница е най-известният и любим обичай през месец март, залегнал в народопсихологията ни от незапомнени времена. Той символизира здравето, плодородието и пролетта, закриляни с мощната позитивна енергия на амулета от конци. Но откъде води началото си той и защо точно бяло и червено са неговите цветове? Ето кои са най-популярните легенди за произхода на мартеницата.

Легенда за Хан Аспарух

На 1 март при Хан Аспарух долетяла лястовица с привързана с бял конец към крачето китка, дар от сестрата на владетеля Хуба. Тънката връв обаче била толкова стегната, че направила рана и кръвта на птичката обагрила половината конец. Предполага се, че именно така започнала традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

Легенда за децата на хан Кубрат

Хан Кубрат имал петима сина и една дъщеря – Хуба. Той им завещал да не се разделят и да пазят България след смъртта му. Когато този ден настъпил, синовете бързо забравили бащината повеля. След като предводителят на хуните заграбил земите и пленил Хуба, братята тръгнали да търсят нова земя. С разпукването на пролетта сокол донесъл добрата вест, че се намирали в райско кътче на юг от река Дунав. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка. Но точно когато стигнали новата земя, птицата била пронизана от вражеска стрела, а кръвта й обагрила конеца.
След като разбрал, че сестра му е стигнала невредима, Аспарух започнал да къса бяло-червения конец, свален от крачето на сокола, връзвал нишките на ръцете на войниците си и повтарял: „Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме българи… Бил ден първи, март, лето 681“.

Легенда за дъщерята на хан Кубрат

Към края на своя живот владетелят на българите Кан Кубрат повикал петте си сина и им заръчал да не се разделят, да бъдат единни, за да бъдат силни и да не ги пречупят както става с пръчките ако ги вадят една по една от сноп. Това обаче не се случило. Когато Кубрат починал хазарите нападнали българите и успели да пленят дъщерята Хуба. Водачът на хуните Хан Ашина предложил на синовете да го признаят за техен владетел, за да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите се разделили, търсейки свободна земя за своите племена. Единият тръгнал на север, а трима потеглили на юг по различни пътища. Когато откриели нова земя Аспарух щял да изпрати птица със златна нишка на Баян и Хуба, която да бъде знак да избягат от Ашина и да ги последват.
Не след дълго при Хуба долетяла очакваната птица, която двамата с Баян последвали до земите около Дунав. Не знаели точно накъде да поемат, само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето й. Пуснали птицата да полети, но в този момент започнали да ги обстрелват преследвачи от хазарското племе. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух свойската си. Хуните побeгнали.
Аспарух посрещнал Хуба и Баян и ги отвел при своите. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. Така с победоносната си войска дал началото на новата българска държава. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. Нарекли червено-белия конец мартеница, по името на месеца когато това се случило.

Според съвременните вярвания в първия ден от месец март всеки трябва да закичи себе си и близките си с мартеничка, за да омиловистиви Баба Марта – митичният персонаж от българския фолклор, сестра на двамата братя с лют характер Голям Сечко и Малък Сечко (януари и февруари) и типично по женски с непредвидим характер. Тази година тя дойде слънчево засмяна, но докога ли ще остане такава?

И без значение коя теория ви е на сърце, не пропускайте да спазите повелята, завещана от предците ни – да помним, че сме българи – където и по света да се намираме.