Защо нараняваме най-близките си? Защо без да ни мигне окото хулим, обиждаме, крещим, съдим, игнорираме онези, които ни подкрепят, които се смеят с нас, когато сме щастливи и страдат, когато плачем, които са готови да пожертват не само времето, но и живота си за наше добро, които са всеотдайни, истински, грижовни и неподправени в отношението си към нас, които са с нас в добро и зло?

Често търся отговор и не го откривам. Само още повече се обърквам. Та нали казват, че на най-близкия си можеш да кажеш всичко, да бъдеш себе си, без задръжки, без маски, без колебание. И той на свой ред трябва да те подкрепя, без възражения. Но значи ли това, че е длъжен да приема с разбиране проявите на неуважение, необосновано поведение, гордост или моментна слабост? Къде става неговото достойнство, неговата позиция, неговото Аз?

Ние ли сме садисти, защото злоупотребяваме с нечие сърце или той е мазохист, защото ни го позволява? И търпи. О, да винаги го прави. Не защото очаква благодарност или друго в замяна. А от любов! Онази безапелационна, чиста и безкомпромисна любов, която всеки на този свят мечтае да има. Онези, на които им липсва, я превръщат в идеал и са готови цял живот да я търсят. А другите, които я имат, като нас, като че ли я пропиляват. Бавно, (не)осъзнато, безпощадно. До последната капка. Сякаш не проумяват колко благословени са да има някой, който милее за тях.

Наистина ли приемаме най-близките си за такава даденост, че не се замисляме нито за минута колко тежки могат да бъдат последствията от думите или действията ни за изпълненото с обич, доверие и всеотдайност сърце? А с какво са виновни те за нашите несполуки, проблеми, настроение, благосъстояние или вътрешни противоречия – с това, че вярват в нас безрезервно и са готови безропотно да изтърпят поредната емоционална прищявка на егоцентризма ни? И след това отново да ни помилват с любов. Май, да…

Защо нараняваме най-близките си? Не съм сигурна. Може би се дължи на онова късче демонизъм, което всеки от нас таи в дуалистичната си природа. На онова сладко усещане да се покажеш (и почувстваш) силен, доминиращ, контролиращ над друго човешко същество. Пък било то и най-скъпото. Защото знаеш, че то е там и ще поеме целия негативизъм, който поради някаква причина не можеш да насочиш в правилната посока. За пореден път.
Може би тук е разковничето – знаейки, че някой ще ни прости всичко, защото ни обича, продължаваме, за да видим колко е способен да издържи. На моменти дори така се самозабравяме, че сме готови с гордост да се потупаме в гърдите и да кажем „мога и без теб!“. Да, можем, но искаме ли го? А задаваме ли си въпроса: до кога ще е така?
Отговорът е прост: докато нещо се скъса. Защото никой не е даденост, парцалена кукла с чийто чувства, емоции, мисли и преживявания можем да си играем безнаказано. Майката няма да си тръгне, но ще остане сломена и огорчена. Приятелят може би също няма да си тръгне, но връзката ще изтънее. Партньорът ще залепи парченцата на разбитото си сърце, ще изтрие сълзите и ще преглътне буцата в гърлото. Дали ще остане е въпрос на избор, на сила на характера, на сблъсъка между егоизма и предаността, между себеуважението и любовта.

А защо трябва да се стига до там, че да се налага някой да прави своя избор? И кой всъщност е по-силен – онзи, който остава въпреки всичко, или другият, който продължава да наранява, без да осъзнава, че сам отблъсква онова, което всъщност може да неутрализира тази нужда да наранява?

Наистина не съм сигурна. Но знам едно. Близките ни са онези, без които животът ни нямаше да е такъв, какъвто е. Без чието присъствие щяхме да се лутаме в търсене на път и посока, щяхме да плачем сами в студената тъмнина, щяхме просто да съществуваме – без цел, без сетивност, без човечност. Без които нямаше да познаваме топлината на прегръдката, нежността на целувката, лечебната сила на любовта – майчина, приятелска, интимна. И без които всичко би загубило смисъл.

„Не съди другите, защото няма да ти остане време да ги обичаш“ е казала Майка Тереза. И е била права. Може би всеки от нас трябва да започне да мисли повече за отношението си към най-близките му. Да ги цени така, че да го усещат. И без значение колко сме гневни, неудовлетворени или нещастни от някакво моментно обстоятелство в живота си, да не ги превръщаме в отдушник за емоционалните си изблици, а да им се усмихваме. В знак на благодарност, че ги имаме. За да не стане късно…

Всеки от нас наранява най-близките си. И е нараняван от тях. Как се справяте вие? Оставате или продължавате? Колко сте способни да изтърпите? Загубили ли сте близък човек, когото сте наранили. Или ви е наранил? И мислите ли, че целият този процес подлежи на промяна или е дълбоко заложен в човешката ни природа? Ако не искате да споделяте в публичното пространство, пишете ми на познатия  e-mail: calypso@sense4style.com за сърдечни разговори. Аз ще бъда тук и ще ви изслушам. Коя съм аз?

Вашата Калипсо (разбери повече за мен тук)